Трябва да живеем този живот, мамо!
28-годишна – поетеса, певица, актриса. Вера Полозкова е надареното перо на Русия, чиито стихове кандидат-студентите рецитират в театралните институти, а милиони читатели си препращат творчеството й в обществените мрежи. Мъдростта на младостта, която намира своята голяма аудитория. И има за какво. Защото животът, би трябвало да се живее - той е като морето, обилно към всички нас. Това е разказът на Вера Полозкова.
– Какво да ти опиша още?
Трябва да живеем край морето, мамо, да вършим това, което ни харесва, и по опция нищо да не усложняваме; това е единствено въпрос на избор, мамо – месеци наред да се тормозиш за това, което не е направено, пропуснато или изгубено – или да решиш, че животът, който ти остава е задоволителен, с цел да успееш с всичко – просто би трябвало да се заемеш с каузи. Цяла безкрайност да пилиш на най-близкия си човек, какво жалко и тромаво безличие е той – или да започнеш да го хвалиш за дребните му победи и постижения, с цел да видиш по какъв начин разцъфва и усеща личната си значителност – по този начин ли другояче ти си с него, обичаш го – за какво дереш сърцето му? И своето...
Да казваш „ Ти, несъмнено, ще ме зарежеш! " и тържествено да възкликваш „ Така си и знаех! ", когато той те зареже. Не мисли въобще за това, а се радвай, че сте дружно, че можете да вършиме нелепости и открития – не товари обичания си човек с догатки за това, което може да стане или няма да се случи в никакъв случай.
Винаги да приказваш „ не мога " и „ неуместно е даже да пробвам " – или най-малко един път да го удариш през пръсти и да се престрашиш. И даже да не се получи – да потърсиш нов път, различен метод и да опиташ още веднъж.
Съзнателно да преценяваш всеки, който ти харесва като гъз и садист скръстила ръце на гърдите си, да си язвителна, саркастична, охулваща, говореща „ Убеди ме в противоположното " – или най-малко един път да се смириш и да кажеш „ Виж, аз съм ужасена от властта, която имаш над мен, ти си необикновен, а аз се опасявам. Моля те, дано поговорим ".
Винаги да бъдеш напълно права и с две думи да даваш да се разбере, кой тук е шефа, а най-после да останеш самичък сама с идиотската си справедливост – или най-малко един път да преглътнеш гордостта и високомерието си, първа да потърсиш помирение и непосредственост, да си позволиш да кажеш „ Нека поговорим, желая да те схвана и изслушам ". Нали ти самата мислиш за това по цели дни?
Да бъдеш горда и афектирана на ориста – „ Мен никой не ме обича " – или да си поемеш надълбоко въздух и да помолиш за помощ, когато е нужно – и да получиш помощ, какво е тук невероятното? Да ненавиждаш с години за това, по какъв начин незаслужено да се отнесли с теб – или когато нещо те изтезава, да се обадиш и да попиташ със спокоен глас „ Слушай, аз в действителност не разбирам, за какво се случи по този начин? "
Двадесет години да скърбиш по изгубена обич – или да събереш сили в шепите си и да си позволиш още веднъж да обичаш, да се доверяваш, да се разкриваш, да бъдеш щастлива? Във второто, помоему има доста повече героизъм – за първото не се изискват безусловно никакви душевни старания.
Да прочетеш за себе си мерзости и да се разстроиш за дълго – или да вдигнеш плещи и да помислиш, по какъв начин откровено жалиш написалия тази нелепост.
Да страдаш, мислейки че този свят е доста гадна смешка от Архитекторът на Матрицата, да се кичиш със своята болежка като с медал, тъжно да иронизираш своята безнадежност – или да започнеш да оценяваш обстоятелствата – вкусното е вкусно, топлото – то сгрява, красивото – кара очите да ликуват, добротата – необятно се усмихваш, щедростта – желае ти се да я споделиш. И това не е следващото безчинство, още един прийом на Матрицата да те унижи, нали?
Господи, какъв брой е просто, мамо – това твое опияняващо възприятие за всемогъщество пречи да видиш нещата, такива каквито са. Всичко на този свят е въпрос на избор, нищо повече. Не съществуват никакви отговорности, съдба, недостижими върхове. Ти самичък забиваш гвоздеи в обувките си и хващаш неприятния шанс – ти самичък си избираш да бъдеш презрян, уединен и излишен – или благополучен и необходим. Никой не е кадърен да реши това вместо теб, в случай че ти си срещу.
Ако на теб ти е комфортно да мислиш по този начин и нищо да не предприемаш – живей както до момента, само че не смей да се жалваш от събитията – в свят, където хората покоряват най-високите върхове, записват мултиплатинени дискове, прелъстяват най-непристъпните хубавици и сбъдват най-лудите си фантазии – ти нямаш право да приказваш, че това е невероятно даже на доктрина.
Да, за това е нужна воля – би трябвало да направиш своя избор и да му бъдеш вярна до край. Само това. Вселената е направена от еластичен и сензитивен материал – от нея можеш да сътвориш каквото пожелаеш – решението е твое. Мислех си, че това предписание работи безотказно с жадуваните материални движимости, само че не се получава с хората. Искаш пари – ще имаш, популярност – ще я постигнеш, пътешествия – единствено си избери маршрут. Но събитията от последната седмица демонстрират, мамо, че с хората историята е напълно друга - те са трижди по-студени от скалите, по-бодливи от звездите – просто престани да ги мислиш за такива и най-малко един път поговори с тях, по този начин както със себе си – живо, топло и разгорещено. И ще се удивиш, по какъв начин всичко ще се промени, преобрази, мамо...
Източник: Adme.ru
Снимки: Вера Полозкова - Литературный СБРОД, Metro
